- Това е Батко – с обич каза Теодор, братовчедът на Милен.

- This is Big Brother – преведе Милен на опърпания английски инвеститор, който беше дошъл да купи няколко от къщите ни до голф игрището в Долна Баня и да ги препродаде на свои сънародници-балъци за повече пари.

По този случай ние го бяхме завели на обяд в „Континентал плаза” – едно от двете в общи линии недодялани, но претенциозни заведения на Оги Мучанов. Другото беше „Скай плаза” на панорамата на НДК. „Континетал плаза”, където седяхме с шантавия англичанин, вместо да си пием питиетата в добрия стар „Мърфис”, беше в административната сграда под bTV и лятно време под тента изкарваха маси с гледка към парка. Ние обаче бяхме седнали вътре, защото беше по-хладно, и взимахме аперитива си във вид на Каба (брут брутисимо), испанско пенливо вино, направено от сортовете шардоне, макабео и пареяда. Англичанинът пиеше бира, поради което бяхме спрели да му обръщаме внимание.

Интересът към Батко беше предизвикан от неговото появяване, донякъде колоритно поради обстоятелството, че шумно наставляваше двама цигани хамали, които с псувни търкаляха по тревата пред тентата голяма боклукчийска кофа на четири колелца. От кофата стърчаха два крака, които вещо балансираха на завоите с едничката цел да предпазят кофата от преобръщане и разпиляване на съдържанието, което очевидно привличаше интереса на горната част от собственика на краката. Както самият Батко призна впоследствие, слязъл от колата и до бариерата на паркинга видял въпросната кофа, в която ровел млад цигойнер. Станало му интересно и се загледал. После видял че закъснява и понеже му било съвестно да ни кара да го чакаме, наел двама хамали да дотътрузят кофата пред ресторанта, така че хем да седне да си пием заедно пиенето, хем да не се откъсне от гледката и да не пропусне развръзката, при която ще стане ясно на кого принадлежат стърчащите от кофата крака.

- Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже! – цитира Батко, докато сядаше при нас, без да откъсва поглед от недотам бялата лястовица, която ровеше в кофата, а раздвоената й опашка стърчеше нагоре във вид на два цигански крака.

- Не е справедливо устроено обществото, благата не са разпределени по равно – въздъхна Хер Дидев, отпи от кабата и замези с ягодка. Англичанинът, доловил драматизма в интонацията му, съпричастно отпи от бирата и също замези с ягодка, физиономията му изрази сдържана погнуса и той за сетен път се убеди колко нецивилизовани сме ние, какви сме диваци и варвари, които даже и на конете си не говорят на немски. – Ето, това дете там, вместо да играе тенис с връстниците си, вместо да гони мотора си по магистралите в тази приказна утрин или вместо да отморява на палубата на лодката си, след като е стегнал такелажа за идващия сезон, това дете там рови в боклукчийските кофи за къшей хляб…

Брадичката на Хер Дидев затрепери и в ъгълчето на окото му проблесна издайническа влага. Милен сложи ръка на рамото му и опита да го успокои:

- Хайде, сега… Понякога знаеш ли какви интересни неща има в кофите, не е само хляб. Виждал съм ги да вадят почти цели парчета пица.

- Сега – каза Теодор, братовчедът на Милен, - ако си имахме телевизия, щяхме да направим едно риалити щоу, което да събира пари за нещастните и ровещи по кофите деца.

- Телевизия винаги можем да си купим – справедливо отбеляза Милен, братовчед му. – Смяташ ли обаче, че като си купим телевизия, бедните ще станат по-щастливи?

- Ако имаме телевизия – обясни Теодор, - ще можем да отправяме призиви към хората да събират пари, а ние ще раздаваме тези пари на бедните.

После Теодор разказа, че даже бил гледал нещо подобно веднъж по телевизията. Някакви хора били затворени в голямо студио, наподобяващо къща, където ту правели маймунджилъци, ту плачели. От време на време показвали друго студио, в което бузест възрастен господин с боядисани коса и брада във формата на катинар, призовавал зрителите да изпращат SMS-и и по този начин да се събират пари, които щели да отидат впоследствие за някакви дечица. Цялата тази работа минавала под въпроса „Имат ли звездите сърце?”.

- А кои са звездите? – попита Милен.

- Не успях да разбера – извини се Теодор, - но аз не гледам много телевизия.

- Затова пък аз имам сърце! – удари се в гърдите Батко. – Хич не ми трябва да си купувам телевизия, за да събера пари за дечицата!

- He don’t want to buy a television for himself – обясни Милен на англичанина, за да не се чувства онзи изолиран от разговора.

- I see, I see – разбиращо закима с опулената си глава той, взе си още една ягода и я лапна, затворил очи, дано си представи, че е пържено яйце.

После, след като ни изложи накратко идеята си и ние потвърдихме, че сме я разбрали и че с готовност ще изпълним това, което се иска от нас, Батко я приведе в действие. Стана, извади револвера си и стреля във въздуха. Револверът му е малък и елегантен, обаче стреля със заряди магнум, поради което е впечатляващо шумен, особено в затворени пространства. Всички в заведението се вцепениха, включително и келнерите, които замръзнаха между масите, вдигали подносите в ръце. Извадили и ние своите пистолети, превзехме заведението за секунди: братовчедите Милен и Теодор събраха целия персонал от кухнята и служебните помещения в салона, където щеше да ни е под око, а аз се погрижих да заключа вратите и да прекъсна всякакви телефонни връзки с външния свят, за което ми помогнаха шофьорите ни, които събраха мобилните апарати на всички присъстващи. Хер Дидев пък помагаше на англичанина да се ориентира в менюто, макар че менюто беше на английски.

- Дами и господа, моля за извинение – каза Батко от мястото на оркестъра, който явно се появяваше вечер и където имаше микрофон. – Това не е нито обир, нито отвличане. Това е благотворителна акция, така че моля за вашето разбиране и съдействие. Сега ние, моите приятели и аз, ще ви изнесем кратък импровизиран концерт в полза на циганчетата, които ровят по кофите за боклук. След това вие, трогнати от нашите искрени изпълнения, ще дарите кой каквото обича за нашата кауза. Ясно ли е?... Ясно ли е, питам!!! – изкрещя Батко и стреля отново във въздуха.

- Ясно, ясно – бодро се извисиха гласове от масите.

- И така, нека шоуто започне сега!

Намери се пиано и с негова помощ ние двамата с Батко изпълнихме неувяхващия марш „Изправи се, гора от стомана! Насочете се, бойни дула!”, с който нахлуха спомени от военната ни младост във Варшавския договор и ние спонтанно се прегърнахме. Изглежда успяхме да предадем вълнението си и на публиката, защото когато шофьорите ни минаха по масите, се върнаха с доста портфейли и златни гривни. После дойде ред на братовчедите Милен и Теодор. Бяха избрали тяхното изпълнение да не е музикално, а да пресъздаде на сцената диалог от известен филм или литературно произведение. Милен много настояваше това да бъде диалог из сериала „Забранена любов”, но понеже и двамата не го бяха гледали много внимателно, надделя мнението на Теодор, че е по-добре да изпълнят диалога между Заратустра и собствената му душа от книгата на Фридрих Ницше „Тъй рече Заратустра” и по-специално главата „За великия копнеж”. И го изпълниха!... Въпреки всичко, в публиката се намериха конформисти и подмазвачи, които се направиха, че изпълнението им харесва и възторжено заръкопляскаха.

- Добре! – вдигна ръка Батко. – Да видим сега кой колко дава за дечицата! Ти, да, ти, ела тук.

Напред пристъпи кривокрак и клепоух човек със скъп костюм, шит за някой друг, много по-строен. Беше обикновен селяндур с груби черти и неодухотворено изражение на лицето, върху което станалото обичайно през последните години самодоволство сега беше заменено от животински страх и раболепие.

- Колко даваш ти за дечицата? – стисна го за врата Батко. Селяндурът погледна към жената, с която беше – тетка с топирана фризура, голям задник и дебели вежди.

- Две хиляди – отговори той, доловил нямото одобрение на другарката си.

- Браво! Сега можеш да поздравиш някого – подаде му микрофона Батко.

- Поздравявам всички зрители, както своите родители в Сунгурларе.

- Чудесно – взе си обратно микрофона Батко, - само дето те не те виждат.

После на сцената дойдоха и други хора. Имаше даже и чужденци. Дори по погрешка доведоха и нашия англичанин, но на него му се размина, без да плаща, защото беше с нас. Хер Дидев седеше на една съседна маса и броеше парите, като от време на време казваше колко са се събрали за дечицата и колкото по-голяма беше сумата, толкова по-трогнати бяха всички и толкова по-бурно аплодираха нашата инициатива. Дотолкова се вживяхме всички, че дори братовчедите Милен и Теодор уж се скараха помежду си, а публиката се раздели на враждуващи лагери в подкрепа или на единия, или на другия. Батко яхна тази емоционална вълна и веднага я осребри, като организира залагания за фалшивата разпра между братовчедите, като не забрави да напомни, че събраните от залозите пари ще отидат за дечицата, които ровят по кофите. Така се събра още по-голяма сума, защото много хора подписаха чекове, записи за заповед и дадоха кредитните си карти, споделяйки ПИН-кодовете им. Отдавна бяхме прибрали оръжието – хората плащаха доброволно и ентусиазирано.

Хер Дидев беше успял в суматохата да осигури на англичанина нещо за ядене – някакво телешко със сос и картофено пюре, което много повече отиваше на бирата му отколкото ягодите. Англичанинът не разбираше съвсем добре какво става, защото Хер Дидев съвестно му превеждаше всичко, но от вълнение му превеждаше на немски, неговия втори език след българския: както се казва, изгубени в превода… Англичанинът кимаше опулено и изглежда се чудеше защо българите, които не искат да си купят телевизии, стрелят в ресторантите, а после пеят военни маршове под съпровод на пиано. Странни хора са българите, мислеше си англичанинът, странни и примитивни.

Когато видяхме, че вече няма какво да изтръскаме от гостите на ресторант „Континентал плаза”, решихме, че е време да си тръгваме, за да си допием някъде другаде. Накарахме да вържат всички присъстващи – гости и персонал. После излязохме и се отправихме към колите си. По пътя спряхме до боклукчийската кофа, където цигането беше извадило всичко, което го интересуваше, и сега внимателно преценяваше кое от всичко го мързи да вземе със себе си и кое не.

- Ей, да дадем нещо на детенцето – предложи Милен, все още под въздействието на благотворителната акция, която бяхме провели в ресторанта.

- Да дадем! – съгласихме се всички.

- Ще му дам десет лева – каза Батко.

- Не, много са му – вразуми го Теодор. – Ще се разглези и в главата му ще се зародят вредни мисли. Дай му пет.

- Добре, ще му дам пет – съгласи се Батко и даде пет лева от събраните в ресторанта пари на циганчето. То му поблагодари със съзнанието, че всичко това му се полага по подразбиране и продължи да рови боклуците.

Шофьорите бяха избързали напред, за да запалят колите, така че климатиците да могат да „дръпнат”. Договорихме се да се видим след двайсет минути на терасата на „КО”. Вече започваше бавно, но сигурно да ни се допива уиски и ние трябваше час по-скоро да се отдадем на този повик на природата като цяло и на собствената си физиология в частност. А какво стана с англичанина ли? Виж, това вече не знам и не мога да си спомня…

 

 

Ашколсун !

и да ти е студено белото вино на празника, батко Алкохол! А ако предпочиташ червено с агнешкото - да не ти е студено...

Д-р Перемянов

super!strahotno!

1701

Сълзи на умиление се стичат и ме давят. Има ли Батко черен дроб?

Има ! Голям и хубав ! Можете да гласувате за него в www.newsevenwonders.com вместо за някакви камънаци !

както обикновено, много добре.

Ехо, ние чакаме!

Страхотно! Такива неща не биха могли да сътворят " сполучливи мутанти " на маймуняка. Това от всякъде си е интелект. Респект !